Когато пристигнеш в Ковачевица замълчи. Всичко край теб настойчиво те моли за това! Всички „Ох!“ и „Ах!“ са по-непотребни от ланшната шума. Замълчи и в себе си. Само отвори уши и очи. И почакай. След секунда-две щурците ще те поведат. Не се дърпай! Те си знаят работата.
Пролуката на Времето
След стотина крачки по стръмното на калдъръма заставаш пред къщата на Мария и Георги. 
Влез!
Не… Не е бутафорна. Просто скала си е. Скала в сърцето на къщата. Скала има и вътре в църквата на селото. Камъкът е събрал всичко в себе си, за да го роди наново – от теб до листото, заплувало във вятъра.
И проглеждаш…, ако имаш късмет и ако майка ти и баща ти не са си губили времето през първите ти седем години. Разбираш, че лъжицата е не само да те нахрани, а и да те зарадва.
Че дървото е не само за огрев.
И не се стряскай от косия поглед на Рада. И тя си има задължения.
И, че това не е застинала змия…
И, че щъркът не носи само децата, а и показва на Вятъра накъде да духа.
И, че всеки сам заплита плетката на Живота Си.
Че Всичко извървява Пътя Си и после го окачват, за да разказва що е видяло и патило…, ако има кой да го чуе и разбере.
Че чановете и кочаните са тук, само овцете са мръднали някъде за малко.
Че Юнакът е изпил млякото и е хукнал към отсрещната поляна.
Че и Огнището има нужда от Слънце.
Че и кривото Дърво влиза в работа.
А Реката си тече ли, тече…
Само дето от време на време нещо се сърди. Та, когато си тръгнеш от
ще бъдеш пак Ти, но Ти и малко… отгоре! Иди в Ковачевица!
